Информация за птиците по проекта

Малка белочела гъска (Anser erythropus)

Малката белочела гъска е най-рядката и застрашена гъска, гнездяща в Европа. В България може да се наблюдава само по време на миграция и през зимата в смесени ята с голямата белочела гъска и червеногушата гъска, основно по черноморското крайбрежие и в някои по-големи влажни зони във вътрешността на страната. Включена е в графата „критично застрашени видове“ в Червената книга и е защитена от закона.

Гнезди от Скандинавския полуостров до полуостровите Ямал, Таймир и Чукотка. Гнезди поединично в мочурливи открити участъци с водоеми, често в близост до гнезда на сокол скитник или северен мишелов. Разполага гнездото си на земята, на малки сухи участъци или хълмчета, сред гъсти храсти или на скалисти места в планинските райони.

Видът е растителнояден, като добива храната си (листа на тревисти растения) на сушата. През зимата се храни заедно с другите видове гъски най-вече в посеви от зимна пшеница и с остатъчни царевични зърна след прибиране на реколтата.

Като основна причина за намаляването на малката белочела гъска се приема нерегулираният отстрел в зимовищата и местата за струпване на вида, особено по дългия миграционен път. Не на последно място пагубно влияние оказват и разрушаването и увреждането на влажните зони.

Червеногуша гъска (Branta ruficollis)

Една от най-застрашените гъски в света е и най-атрактивна сред гъските в дивата природа. Червеногушата гъска се откроява сред останалите с красивото съчетание в оперението ѝ на цветовете червено, бяло и черно. Всяка година прелита над 3000 км, за да зимува в района на северното и западното крайбрежие на Черно море. В края на зимата се връща по обратния път до Арктична Русия.

70% от всички червеногуши гъски в света отглеждат малките си на полуостровите Таймир, Гидан и Ямал, Арктична Русия. Гнезди на земята на малки колонии от 4-5 гнезда. Снася 4-6 яйца, които мъти само женската. Малките се излюпват достатъчно развити, за да могат да се придвижват и хранят самостоятелно. Отглежда едно поколения годишно.

България е едно от основните зимовища на вида. До средата на 90-те години на XX век основна част от цялата популация от над 95 000 червеногуши гъски зимува редовно тук. В началото на XXI век има драматичен спад в числеността на вида, като сред основните причини за това са интензификацията на селското стопанство, изграждането на паркове с ветрогенератори в ключови за гъската места за хранене, загубата на местообитания, промените в климата, безпокойството и бракониерството.

Малък (тундров) лебед (Cygnus columbianus)

Малкият лебед външно прилича на пойния лебед, но е по-дребен и с размах на крилата около 190 см. Оперението му е чисто бяло, а в основата на клюна има по едно жълто петно от всяка страна. Гнезди в тундрата на Северна Америка, Североизточна Европа и Сибир. Зимува в крайбрежните низини на Северна Европа и Източна Азия на юг до Тайван. В България зимува редовно предимно по Черноморското крайбрежие, по-рядко край водоеми в Северна и Южна България.

Младите птици мигрират заедно с възрастните, като семейството се запазва до края на зимата. Храни се главно с подводни части на растения, рядко семена.

Видът е критично застрашен в България, като през последните години увеличава числеността си у нас.

Къдроглав пеликан (Pelecanus crispus)

Впечатляващ е полетът в небето на една от най-едрите птици в България – къдроглавият пеликан. Размахът на крилата му е близо три метра и притежава най-големият клюн сред птиците. През последните 60 години в страната ни имаше само едно място, където гнездеше застрашеният вид – в езерото Сребърна. Но обединените природозащитни усилия на редица организации и институции пренаписаха училищните учебници. Днес къдроглавият пеликан гнезди на три места у нас - в езерото Сребърна, в поддържания резерват „Персински блата”, част от територията на природен парк „Персина“ и в Защитена местност „Калимок–Бръшлен“.

Най-забележителното във външния вид на къдроглавия пеликан е огромният клюн и прилежащата му кожена торба. През брачния период те стават яркочервени. Тази огромна птица е лесно разпознаваема и по еднообразно бяло-сивкавата си окраска и къдравите пера по темето.

Гнезди във водни басейни с обширни тръстикови масиви. Гнездото представлява купчина трева, тръстика, пръчки и пера, обикновено около 1 м дълбоко и 60 см в диаметър. Най-често от края на март до началото на май женската снася две яйца, които и двамата партньори се редуват да мътят за 30 – 34 дни. Има по едно поколение годишно.

И двата вида, които се срещат у нас – и къдроглавият, и розовият, са силно намаляващи и се нуждаят от опазване. Заради пресушаването на влажните зони, сблъсъкът с проводници, бракониерството и безпокойството на птиците, съществуването на планетата на този величествен вид все още е застрашено.

Египетски лешояд (Neophron percnopterus)

Египетският лешояд е световнозастрашен вид с тенденция към намаляване на неговата популация, което го прави една от най-бързо изчезващите птици на планетата. В миналото видът е бил повсеместно разпространен на територията на България, като e гнездял дори по тепетата в Пловдив, но днес Балканският полуостров приютява по-малко от 60 двойки.

Най-дребният и единственият мигриращ от четирите вида лешояди, срещащи се в Европа. С размах на крилете до 180 см и дължина на тялото 60–70 см, той е известен още под името „малък лешояд“. Египетският лешояд обитава хълмисти и нископланински територии. Гнезди основно на скали и скални стени, нерядко и в близост до населени места. Гнездата си разполага в скални ниши, площадки, цепнатини. Едно гнездо обикновено се използва в продължение на години, понякога и десетилетия.

Птицата се слави и със своята интелигентност. Тя е една от малкото представители на птичето разнообразие в света, която използва сечива. В Африка египетският лешояд многократно е наблюдаван да използва камъни, за да разчупва изоставени щраусови яйца, които също са част от менюто му.

Сред основните заплахи за вида са незаконната употреба на отрови и отровни примамки в дивата природа, опасните електрически стълбове, незаконния острел, загубата на местообитания, бракониерството и безпокойството.

Царски орел (Aquila heliaca)

Царският (кръстат) орел е една от най-редките птици както в България, така и в света. В миналото е бил сред най-разпространените грабливи птици у нас, а днес популацията му наброява едва 35 двойки. Повечето от тях са останали в Югоизточна България, като най-много са в Сакар.

Един от най-едрите орли у нас. Размерите на тялото варират от 72 до 84 см, а размахът на крилата му е между 180 и 215 см. Възрастните птици са тъмно кафяви, почти черни, с много характерен златист цвят на задната част на главата и шията. Предпочита хълмисти и равнинни райони, където гористи места или групи дървета се редуват с открити пространства - пасища, селскостопански площи, пустеещи земи. За гнездене царският орел използва единични или групи високи дървета, растящи покрай реки, често в непосредствена близост до селища, пътища и обработваеми площи. Гнездото е разположено на височина между 7 до 26 м от земята. Дебелината му е от 30 до 90 см, а теглото му може да достигне до 200 кг! След втората половина на март и началото на април женската снася обикновено 2, а по-рядко 1 или 3 яйца.

Причините за драстичното намаляване на вида са много, но сред основните са масовото избиване на хищните птици през 50-70-те години на миналия век, промяната на местообитанията и развитието на интензивно селско стопанство, което доведе до намаляване и изчезване на дивите животни, които служат и за храна на царския орел. Неправилното използване на пестициди в земеделието, незаконното залагане на отровни примамки и бракониерството са все още причина за смъртта на много орли.  През последните години се разкри и още една заплаха за царския орел, за която доскоро нямаше доказателства, че съществува.  Чрез сателитното проследяване на млади царски орли БДЗП доказа, че значителна част от младите птици загиват в резултат на токов удар, при опит да кацнат на необезопасени стълбове от електроразпределителната мрежа. 67% от маркираните орли, чиято съдба е известна, загинаха от токов удар на територията на България и Турция.

Голям креслив орел (Clanga clanga)

Големият креслив орел е палеарктичен вид. Гнезди в Североизточна Европа, Русия и Китай. Световната му популация се оценява на по-малко от 4000 гнездящи двойки. Зимува на Балканите, в Мала Азия, Близкия Изток, Североизточна Африка, Южна Азия, а напоследък – и в Централна Европа. У нас е преминаващ и зимуващ вид.

Обитава гористи местности, равнини или речни и езерни крайбрежия, изпъстрени с високи дървета. Често може да бъде сбъркан със своя по-малък събрат – малкия креслив орел, но се различава от него по по-тъмнокафявото си оперение.

Ловува голямо разнообразие от дребни и средни по размер животни, като зайци, мишки, птици, влечуги, земноводни и едри насекоми. Гнезденето започва през април като зползва всяка година едно и също гнездо, като го ремонтира преди това. Снася най-често едно, много рядко две яйца.

Основните заплахи за големия креслив орел са загубата на местообитания, бракониерство и токов удар.

Полски блатар (Circus cyaneus)

Полският блатар е критично застрашен вид за страната ни вид, който зимува у нас и може да се наблюдава най-често в обработваеми земи и влажни зони.

Храни се с основно с гризачи и други дребни бозайници, по-рядко с птици и влечуги. Ловува реейки се във въздуха, като периодично каца да си почине на земята.

Изгражда гнездото си на земята или върху могила от пръст или растителност. Гнездото е направено от пръчки и е постлано с трева и листа. Снася от четири до осем белезникави яйца, които женската птица мъти. Мъжкият помага при храненето на малките. Младите птици излитат от гнездото на възраст около 36 дни, а достигат полова зрялост на 2 години при женските и 3 години при мъжките.

Сред основните заплахи за вида са незаконната употреба на отрови и отрови примамки, неправилната употреба на родентициди, бракониерският острел и токовият удар при кацане на опасни електрически стълбове.

Ливаден блатар (Circus pygargus)

Ливадният блатар е мигриращ вид хищна птица, която зимува в Субсахарска Африка и Южна Азия. В България се среща предимно в равнините между Сакар и Източна Стара планина и Тракийската низина. Има изолирани находища в Златията, Добруджа, Софийското поле и др.

Обитава влажни ливади, обработваеми земи с житни култури и пасища. Храни се с гризачи и други дребни бозайници, птици и влечуги.

Гнезди на земята сред висока растителност като тръстика, трева или в някой храст. Снася 4 – 5 яйца, има едно поколение годишно през периода април-юли. По време на мътенето и в първите дни след излюпването мъжкият носи храна на женската и малките.

Интензификация на земеделието, разораване на ливадите и пасищата, прекомерна употреба на пестициди, унищожаване на гнездата и малките от селскостопански машини са сред основните опасности за вида у нас и по света.

Северен мишелов (Buteo lagopus)

Северният мишелов е зимуващ за страната ни вид. Среща се в Европа, Азия и Северна Америка. Обитава тундра и степи. Краката му са покрити с пера до пръстите, откъдето идва и другото му наименование – гащат мишелов.

На външен вид лесно може да се сбърка с обикновения мишелов, а понякога стои неподвижно във въздуха, подобно на керкенезите. Храни се предимно с дребни бозайници като полевки и други дребни гризачи.

Гнездото си строи на земята, на скали и по-рядко - на дървета. Обикновено използва гнездото от предишната година. То е солидно, построено от клони и застлано с гъста суха трева. Снася от три до пет яйца, които мътят и двамата родители в продължение на около 28-30 дни. В първите 14 дни, само майката храни малките. По-късно и двамата родители започват да оставят храната просто на ръба на гнездото. Малките излитат на 35-дневна възраст.

Червенонога (вечерна) ветрушка (Falco vespertinus)

Червеноногата или, както още се нарича – вечерна ветрушка, е една от най-редките птици у нас. Мъжките са с характерно тъмносиньо-сиво оперение, а женските са светлоръждиви.

Храни се основно с едри насекоми, които често лови във въздуха. Ловува и дребни гризачи и птици. Обитава степи, пасища и обработваеми площи с ивици от дървета и храсти и групи дървета.

Гнезди колониално по дървета, като заема и изкуствени гнездилки. При липса на подходящо гнездо се случва двойката да изгони свраки или дори едри чапли от тяхното, което обикновено става след ожесточена борба.

Зимува в Африка. Пролетната миграция е през април, а есенната – през септември.

Популацията на вида е намаляла с 30% за последните 17 години. Една от причините за това е токовият удар, причинен от опасни електрически стълбове.

Малък сокол (Falco columbarius)

Малкият сокол е прелетна птица, която се среща в по-голямата част на Европа, Мала Азия и някои части на Азия. В Европа гнезди на Скандинавския полуостров, в балтийските страни и Русия, на север от Москва. Преминаващ и зимуваш у нас вид.

Обитава тундра, полутундра и иглолистни гори, пасища, влажни зони.

Гнезди през май и юни, като не изгражда собствено гнездо, а използва най-често изоставено гнездо на сврака. Снася от три до шест яйца, които женската мъти около 32 дни. Малките излитат от гнездото след месец, но са зависими от родителите си още около четири седмици. Полова зрялост достигат на една година.

Ловен сокол (Falco cherrug)

Ловният сокол е най-едрият сокол в България, малко по-голям като размери от сокола скитник. Дължината на тялото му е между 47 и 55 см, размах на крилата: 105–129 см. У нас се среща в Стара планина, Средна гора и Родопите, както и в отделни райони на Дунавската равнина, Добруджа и Тракийската низина. По време на миграция най-често може да бъде наблюдаван по Черноморието. Постоянен и прелитащ вид.

В страната ни зимуват индивиди от по-северни европейски страни. Есенната миграция е най-ясно изразена през септември. Обитава открити места в близост до скални масиви и гори, често пасища и земеделски земи.

Както и другите соколи, ловият сокол не строи собствени гнезда, а използва такива на други птици, като гарвани, врани, мишелови и др. Традиционно предпочита гнезда върху дървета или скали, но в последните години се приспособява и към използването на гнезда върху електрически стълбове.

Храни се основно с лалугери и други мишевидни гризачи и по-рядко – с птици, главно такива, които обитават приземния слой на открити терени. Улавя плячката си предимно на земята, а в някои случаи и във въздуха.

Ловният сокол се квалифицира като световно застрашен вид с много бърз спад на популацията, особено в централноазиатските гнездови територии, поради неадекватно контролиран улов за търговия със соколи. В Европа с останали приблизително 450 двойки. 40% от тях се срещат в Унгария и Словакия. Известно е, че токовият удар е основният фактор за смъртност при 7–10% от младите ловни соколи.

Голяма дропла (Otis tarda)

Голямата (обикновена) дропла впечатлява със своите размери, окраска и брачно поведение. В миналото е гнездяла у нас, но днес е изключително рядък дори само за наблюдение вид по нашите земи. В Европа гнезди в Португалия, Испания, Германия, Полша, Чехия, Словакия, Австрия, Унгария, Сърбия, Молдова, Украйна и Югозападна Русия.

Мъжките представители са сред най-едрите и тежки летящи птици на Земята с тегло до 18 кг., 90 – 105 cм височина, около 115 cм дължина и 210 – 270 cм размах на крилете.

Гнезди в открити равнини, особено естествена степ. Демонстрира впечатляващи групови брачни игри, където мъжките „обръщат наопаки“ повечето от оперението си, показват и разтърсват всичките си рехави бели пера, с глава и шия изцяло отметнати назад на гърба.

Голямата дропла претърпява бърз спад в популацията си, заради загубата и деградацията на местообитания, острел, интензификацията на земеделието, както и заради сблъсъци с електропроводи.

Стрепет (Tetrax tetrax)

Стрепетът, наричан още малка дропла, е птица от семейство Дроплови. Среща се и в България, основни в части на Добруджа и Софийското поле. В миналото е бил много по-разпространен у нас и вероятно е населявал много от обширните равнинни местности в страната.

Предпочита открити пасища и ниви, с достатъчно високи растения, в които да се крие. Често бяга от опасности тичайки по земята. През зимата се събира на ята.

Гнезди на земята, като снася 2 – 6 яйца, които женската мъти 20 – 22 дни. При мътенето мъжкият охранява гнездото. Брачните танци включват тропане с крака по земята и подскачане във въздуха. Храни се с наземни бавно подвижни насекоми и други безгръбначни и дребни гръбначни животни и растителни части.

Синявица (Coracias garrulus)

У нас синявицата се среща се предимно в Дунавската равнина, Добруджа, Тракийската и Бургаската низина, долното течение на река Струма. През август започва миграцията й към Африка, където прекарва зимата, за да се завърне у нас през април.

Обикновено живее по двойки. Храни се с дребни безгръбначни, насекоми, червеи, влечуги, понякога улавя дребни птици и бозайници. Гнезди в дупки в земни откоси, скални ниши, каменни стени, хралупи на дървета и дори кухини на бетонни електрически стълбове.

Популацията на синявицата започва да претърпява драстичен спад през 50-те години на XX век. Употребата на пестициди в селското стопанство е основната причина за това. За 15 години видът е намалял с повече от 30%. БДЗП извършва редовен мониторинг на синявицата в страната, както и поставяне на изкуствени гнездилки (къщички) в подходящи местообитания у нас.